неделя, 4 март 2012 г.

Bon Jovi и Истанбул - очаквано добра комбинация!

Бях на 12 години, когато за първи път чух невероятните Bon Jovi. Израстнах с техните песни, но и за миг не съм си представяла, че един ден, ще имам уникалната възможност да бъда на техен концерт и да бъда толкова близо до тях. В онези години, единствения допир до любимите групи бяха списанията “Bravo” и “ Popcorn”, които се разпространяваха апокрифно, а албумите се презаписваха хиляди пъти на касетки с лента.
Цяло щастие беше тогава, когато някой, по незнайни пътища успее да се сдобие с видеокасета от някой концерт или поне клип. В комплект с всичко това, България не е от страните, в които известните групи имаха желание да изнасят концерти по ред причини. Облагодетелствани в това отношение бяха само страните от западна Европа. Хубаво е, че в последно време, най-големите музикални звезди започнаха да правят концерти и тук. По стечение на обстоятелствата и причини, които ние не бихме могли да знаем, турнето на моята любима група не включваше България. Почувствах някаква обида от факта, че ще посетят всички държави около нас – Румъния, Гърция, Турция и Хърватска, а нас лееееко ни заобикалят. Естествено, изборът за концерта беше ясен – Истанбул. Градът, от който тръгвайки си миналата година, бях сигурна, че ще посещавам винаги, когато имам възможност. Бях особено щастлива от факта, че ще съчетая сбъдването на една от най-големите ми мечти, с екскурзията до градът докоснал сърцето и душата ми.
На 2 пъти отменяха концерта, но в крайна сметка чудото се случи и се заех с организацията на екскурзията.
Когато взех билетите в ръцете си, очите ми се напълниха със сълзи. Не мога да опиша с думи, как се чувствах в този момент...


Бях много щастлива, че фирмата, с която бяхме миналия път – „Лъки Холидей” http://luckyholiday.eu/default.aspx/bg, направи екскурзия за концерта и разбира се, бяхме едни от първите, които се записахме. Нямах търпение и още през Май се заех да правя маршрути и да набелязвам обекти, които искам да видим и за които предния път не остана време. Пределно ясно ми беше, че ден и половина отново няма как да ми стигне за всичко, но и едно ново нещо да видя, пак ще съм доволна.
Този път към нас се присъединиха и 2 приятелки, на които разходката из Истанбул щеше да им бъде за първи път. Нямаше начин да не се съобразя и с техните желания, и да направим повторения на миналогодишни забележителности. Разбира се, първоначалния ми план – маршрут, претърпя доста промени, някои от които в движение, но в крайна сметка бях доволна.
 
Ден 1-ви
Денят е 07.07.2011 г. Часът е 20:30, а мястото на тръгване е добре познато – храм-паметника Александър Невски. Преходът е нощен за разлика от миналия път, което малко ме притеснява, но всъщност това е толкова маловажно в случая, на фона на трепетното очакване за една незабравима екскурзия.
Бяхме приятно изненадани, че на тази екскурзия присъстваха хора от миналогодишната и с тях си изкарахме чудесно.
Точно се чудехме къде ли е нашия рейс и видяхме как бавно паркира. Шофьорът Росен и екскурзоводката Цвети ни се представиха, а след минута пристигнаха Ива и Милена. Разбира се, снимахме се преди тръгването – и трите с потници и тениски на Bon Jovi. Милена беше сътворила уникален потник на групата, който разбира се стана любимата ми дрешка, и който ще остане скъп спомен от този концерт.
По пътя разбрахме, че ще имаме удължение на маршрута, защото трябваше да се качат хора от Стара Загора, но в крайна сметка пътуването беше леко. На границата се забавихме малко, защото имаше 7 автобуса пред нас, но турските митничари са много експедитивни и не ни забавиха много. Спирахме по-рядко от миналата година, но все пак преходът беше нощен и е разбираемо. Първоначално си седяхме на местата, на които беше доста тясно, но в последствие се преместихме най-отзад, където беше райско – всеки, на по две широки седалки.
Към 06:00 часа стигнахме Истанбул, а в 7:00 бяхме пред хотела Буюк Кебан, който беше на 100 метра от джамията Шехзаде на китната улица Gencturk Caddesi № 47, естествено в квартал Лалели, но по-близо до голямото кръстовище Аксарай.

Hotel "Buyuk Keban"



Gencturk Caddesi & Sehzade Camii
Разбира се, пристигайки толкова рано, стаите все още не бяха освободени, а и хотела беше пълен. Оставихме багажа в прекрасното фоайе – много по-голямо и красиво от това на хотел  „Гранд Вашингтон” и поехме към Форум Истанбул.
Мъжът ми не беше виждал Аквариума, защото предния път беше на квалификациите, а и нямахме много време за първоначалния ми план, защото се оказа, че в 16:00 часа тръгваме за стадиона. Разбира се слезнахме пеша до Аксарай, който е на 5 минути от хотела, запътихме се към Метрото и ето ни пред Форум.  Седнахме да пием кафе, защото бяхме там в 09:00, а МОЛ-а отваря врати в 10:00 часа. Аз разбира се си поръчах турско кафе, което ми беше поднесено в уникална „опаковка” и разбира се, не се удържах да го снимам.


 
Мъжът ми си поръча от тяхната „Лимоната” и искам да ви кажа, че това е едно от най-хубавите безалкохолни, които съм пила през живота си. Цените обаче там са доста високи. Почти всичко е по 5-6 лири, независимо дали е кафе, чай или сок. В 10:00 отвориха и заведох нашата групичка до Аквариума, а аз естествено се впуснах да разглеждам МОЛ-а и да проверя как стои въпроса с ледените фигури. Голямо мотаене по магазините падна, а и имаше невероятни намаления. Ледените фигури нещо не ме грабнаха и реших, че можем да ги пропуснем. Вече беше минал половин час и реших, че е време да си прибера групата. Преди това посетих една от молските тоалетни. Защо го пиша ли – ами защото по-прекрасна тоалетна не бях виждала в живота си. Децата имаха свои тоалетнички и мивчици. Толкова сладки и миниатюрни, че ме усмихнаха. Исках да ги снимам, но имаше хора и ме досрамя. Другото, което ми направи впечатление, бяха множеството апарати вътре. Апарат за памперски, апарат за дамски превръзки, апарат за мокри кърпички, апарат за пасти и четки за зъби ... Такова животно и у нас няма. Просто хората са помислили за всичко. Да не говорим за хигиената. Там нищо не пипаш и не натискаш – от тоалетната, до сапуна, всичко е с фотоклетки. Миналия път явно не съм посещавала WC-то, затова и не знаех за тези чудеса на техниката.
След като излезнах от тази извънземна тоалетна и чудейки се, дали да седна да изпия едно кафе пред входа на аквариума, моите хора излезнаха от там.
Бяха очаровани от това, което са видяли и не спираха да разказват. Бях доволна, че им хареса. Направихме малко снимки пред мола и се запътихме по обратния път към хотела.

Forum Istanbul
Изчакахме още малко да ни оправят стаите и се настанихме. Разбира се, туристи като нас, настаняват в стаи без панорама, гледащи към вътрешни дворове, но в крайна сметка стаята се ползва единствено за спане и няма никакво значение, на къде гледа. Важното е, че е чисто и има топла вода. 

Стаята


Взехме си по един душ, подремнахме малко и неусетно стана време да потегляме към заветния концерт. 

Стадион Тюрк Телеком Арена е едно от най-новите спортни съоръжения в Истанбул. Капацитетът му е близо 53 000 седящи места и на 18.03.2011 година е записан в книгата на рекордите Гинес с това, че са измерени 131,76 децибела от скандиращата публика, което е световен рекорд. Също така, това е стадиона на един от най-големите турски отбори – Галатасарай и е първия стадион отговарящ на всички изисквания на УЕФА за Европейското първенство през 2016 година. Бих казала, че е грандиозно съоръжение, а организацията беше безупречна. Беше ни оказано пълно съдействие при намирането на нашия сектор.

Turk Telekom Arena
Озовахме се пред главния вход и решихме да се помотаем из шатрите съпътстващи подобни събития, защото така или иначе не бяха започнали да пускат, а и нямаше смисъл да се редим, защото бяхме с места. Направихме си много весели снимки, видяхме въртолета, с който дойдоха Bon Jovi, въпреки, че точно тогава се бъзикахме, че са те, но в последствие се оказа, че наистина са били те и сме ги изпуснали за някакви си 10 минути, защото въртолетът им е кацнал точно там, от където се качихме за към секторите.  


Аз, Той, Истанбул и Bon Jovi -  
е няма такова щастие :) Липсва само най-малкия фен 
и силно се надявам, един ден и той да ги види на живо :)



И дойде мигът ...



В началото бях малко разочарована, предвид това, че от двете страни на сцената имаше 2 малки видео стени, а аз определено очаквах повече, но изненадата беше невероятна. Цялата огромна сцена всъщност се оказа огромна видеостена, която имаш чуството, че ако се протегнеш, можеш да докоснеш.
Не мога да опиша емоциите, чувствата ... нищо. Това трябва да се изживее, защото, каквото и да напиша ще бъде малко. Стадиона до излизането на групата се запълни, а турската публика беше страхотна. Щом Джон запя, сърцето ми щеше да се пръсне, а от очите ми потекоха сълзи. Господи, аз бях на концерт на любимата ми група и още не мога да го осъзная. Беше вълшебно, уникално и разтърсващо преживяване, а Джови се раздадоха тотално.  3 биса с по 2 песни и накрая Джон вдигна шалче на Галатасарай. Половината стадион го аплодира, но другата половина бяха обидени и го освиркаха. Той каза, че не може да остави нещата така и трябва да има реванш, и тогава изпяха “Always”. Беше размазващо, пях всяка тяхна песен, гласът ми вече се губеше, но не спирах. Няма такава магия, няма такова щастие, няма такова изживяване. Благодаря на Бога, благодаря и на прекрасната ми половинка, че имах възможността да изживея всичко това. Благодаря ви ...














Въпреки огромното стълпотворение, благодарение на добрата оранизация се изнесохме бързо от стадиона и заредени с уникални емоции и адреналин, поехме към хотела. Това беше един от най-най-прекрасните дни в моя живот и ще го помня докато съм на този свят ...
След като слезнахме от автобуса, решихме да вечеряме някъде и заведох нашата групичка до познатите ни от миналата година дюнерджийници, пред джамията Шехзаде на булевард Шехзадебаши. Наистина, тук приготвят най-хубавите дюнери в Истанбул и даже ядохме по два, предвид факта, че са доста големи, но са уникално вкусни. Запознахме се и с един от сервитьорите, който ни разказваше доста неща. Направи ни впечатление, че до ресторанта, непрекъснато влизат и излизат разни хора – и мъже, и жени от всякакви възрасти. Някои само излизаха, без да сме ги видяли да влизат и най-странното беше, че веднага си вадеха мобилните и започваха да говорят. Отгоре имаше надпис „Дилайла”. Започнахме да гадаем, но най-много залагахме на някакъв бардак, че ще да е. Е, това се потвърди.
Хапнали доволно се отправихме към хотела. Седнахме да изпушим по една цигара и така се запознахме с човека по подръжката в хотела Хикмет, който е голям сладкодумец и ни разказа доста интересни неща за Истанбул, затова как е дошъл в Турция и много други интересни истории. Обичам запознанствата и то с хора, от които винаги можеш да научиш нещо.
 
Ден 2-ри
Сутринта станахме рано, защото маршрута, който бях начертала, беше доста дълъг и нямаше време за губене. В общи линии изглеждаше така:
Аксарай – Таксим – Истиклял – Кулата „Галата” – Египетски пазар – Еминьоню – корабче по Босфора  – Миниатюрк парк – Йеребатан – Света София – Синята джамия – Хиподрума – Капалъ чарши – хотел.
Е да, ама не. От програмата изпаднаха Египетския пазар, Йеребатан и Света София, които толкова исках да видя, защото бързахме да не затвори чаршията.
Двете ми дружки, много държаха да видят прословутата Капълъ чаршия въпреки, че им казах, че няма каво да търсим там, защото има само сувенири, шалове, лампи и злато – те настояха да я видят и така времето не стигна за друго.
Аз естествено се бях запасила с карта, тефтер с бележки от темата за Истанбул / благодарности още веднъж на pina и всички, които списват там !/ и уверено поехме към Аксарай за да хванем някой автобус за Таксим. До Аксарай се стига за няколко минути, като вървите по булевард Орду /по който върви трамвая/. Когато стигнете Аксарай, завивате на дясно и спирката е на стотина метра. Голяма част от автобусите спират на Таксим, а и на предното стъкло си пише, че са до там. По някакви странни обстоятелства се загледахме в малките жълти бусчета, на които пише Аксарай – Таксим. Попитахме за цената и се оказа, че е само 25 куруша по-скъпо от автобуса или 2 лири. Прекрасно. Взехме си една такава маршрутка и за 7-8 минути бяхме на Таксим. Няма такова каране – събра ни очите тоз шофьор, но това беше нищо, в сравнение с това, което ни очакваше после в градския транспорт. 


 Малко снимки на площад Таксим и поехме по Истиклял. Странно, но аз където все нямам късмет, този път ударихме бингото. Целия булевард беше празен – почти никакви хора, а съм гледала снимки и знам, че там тълпата те носи. Нищо подобно – празно, просторно, снимаш и гледаш всичко – красота. Съвет от мен – минавайте от там не по-късно от 10-11 сутринта ако искате да видите цялата прелест на булеварда ! Няма да пиша за Истиклял, защото съм го направила в първият ми пътепис, но наистина се нагледах на уникални сгради, прекрасни магазини и невероятни сладкарници.

От тук започва Истиклял

Почти няма хора, което е прекрасно
Има уникални сгради, някои от които на десетки години
Това MADO ни преследваше навсякъде :))) 
После разбрахме, че е верига сладкарници
Тези малки сенничета страшно ми харесват
Зад тази грандиозна порта е университета Галатасарай
Галерия за модерно изкуство. 
Тези влюбени скутерчета ме плениха :)
Любимите ми лампи
Тази сграда имах чувството, 
че е на стотици години, направо призрачна
Пъстро и уникално
Шведското посолство
Решихме да си вземем от турския сладолед, който го вадят с някакви железа от кантите. Момчето на сладоледа изненсе цяло представление и доста се смяхме. Но нито цената от 5 лири, нито самия сладолед ми харесаха. Ужасно сладко и мазно нещо е този сладолед и никога не бих повторила.


Така изваждат целият сладолед от кантата 
и представлението започва
Голямо лъгане пада, докато си вземеш сладоледа... 
и мноооого смях
 Сгушена между сградите и случайно надничайки зад една желязна порта, съзрях католическата църква Сан Антонио. Не знам как съм я пропуснала в пътеводителя, но бях изключително щастлива, че я видях. За съжаление само отвън.
Когато видях тези балкончета, имах чувството, 
че всеки момент на тях ще се покажат 
Ромео и Жулиета


Пак сред сградите зърнах и тази православна църквичка, която обаче беше заключена.
В последствие, от една страхотна пътешественичка /Анджи / разбрах, че това било Арменска църква и за съжаление сме изпуснали Арменския поп :))))
 За щастие успяхме да видим и емблематичният за Истиклял, стар трамвай.


  В смях, снимки и добро настроение стигнахме до кулата „Галата”, въпреки, че кривнахме малко от пътя и вместо по „царския”, слезнахме до нея по малка стръмна улица. 
 Кулата Галата също наричана и Кулата на Христа от генуезците и Голямата кула от византийците, е разположена на площад „Таксим“ в Истанбул, Турция, в северната част на залива Златен рог.
Тя е една от най-забележителните  и впечетляващи постройки на Истанбул с огромното си тяло и конусовидно покрития цилиндър, извисяващ се на хълм над небосвода на квартал Галата край Златния рог.
Кулата е издигната през 528 г. по времето на император Юстиниан. Първоначално е построена от дърво в квартала на генуезците, а през май 1433 г. - от камък. В миналото се използва за склад и мелница от генуезците. В османският период, в различни години, са се намирали хамбари, затвор, морски фар, пожарна кула. Според легендата, в османският период, Ахмед Челеби Хезарфен, изпитвайки своето изобретение за полет с крила, прелетял от тази кула до противоположната на азиатска страна - Юскудар.
Височината й достига 66,90 м. заедно с конусовидния цилиндър отгоре.В миналото е била най – високата структура в града. При реставрацията й от 1964 - 1967 г. е бил достроен конусообразен покрив.
Кулата Галата днес е туристическа атракция. До терасата на кулата може да се стигне по стълба, чийто стъпала са 143 на брой или с асансьор. Отгоре се открива невероятна гледка към Босфора и старата част на Истанбул. Горните 3 етажа се използват за ресторант, рецепция и кафе-бар.

 


Останалата част от групата решиха, че ще пропуснат качването в кулата, но ние с мъжът ми се качихме и не съжалявам ни най-малко за това. Гледката от кулата спира дъха – Босфора, Златния рог, Топкапъ, Синята джамия и Света София – всичко това се вижда като на длан. Седяхме горе повече от 20 минути и не ми се слизаше. Беше вълнуващо и направихме доста снимки. Билета струва 11 лири.

Гледка към Златния рог
Гледка към моста Ататюрк и азиатския бряг
Гледка към сърцето на бизнеса в Истанбул - Левент и Маслак
От ляво на дясно - Топкапъ сарай, Света София и Синята джамия
Мост "Галата"
Вторият мост на Златния рог - "Ункапани"
В далечината - Мраморно море
 От там поехме към моста „Галата”, за да стигнем до Еминьоню и да вземем корабче за разходката по Босфора, която всъщност решихме, че си заслужава да повторим. Разбира се, първо обядвахме балък екмеци, които обожавам и тогава вече се насочихме към корабчетата на фирма „Turyol”. Късият тур на корабчетата струва 12 лири. Корабчето обръща при втория мост над Босфора. Разликата с миналия път беше, че тогава бяхме на малко корабче, само нашата група и още една, минавахме по-близо до бреговете и не спирахме на Юскудар.

Това са лодките, на които се правят вкусните балък екмеци
В дясно от тях е касата и кея на фирма "Turyol"
Любимият трамвай минаващ по моста "Галата"
Разходката обаче си беше също толкова приятна и прекрасна, както и миналия път. Особено приятно е в жегата, защото по Босфора винаги духа.
Няма да се спирам подробно на разходката с корабчето, защото в първия пътепис съм й отделила доста, но тези 2 снимки са много важни. Това е "Чираган палас Кемпински" - един от най-скъпите и най-луксозните хотели в Европа. Цената на нощувка в апартаментите напълно съответства на предлагания лукс и варира между 7000 евро в по-малките апартаменти и 35 000 евро за нощувка в султанския. Дворецът, подслонявал навремето членовете на царската фамилия, днес отново посреща кралски особи, президенти, премиер-министри, шейхове, босове на мултинационални компании, но също и големи музиканти, певци, художници и дизайнери. Дългият и пъстър списък с именити гости включва Луис Армстронг и Пеле, Лучано Павароти и Енрике Иглесиас, Натали Кол и Браян Фери, кралицата на Холандия Беатрикс и Стинг, Владимир Путин и Кармен Електра, Люк Бесон и Мишел Платини... За историята и самият хотел, можете да прочете с подробности тук - http://www.horemag.bg/show.php?storyid=719116
На втората снимка, вече се вижда въртолетът, с който Bon Jovi кацнаха на стадиона, от което следва, че най-вероятно са нощували точно в този хотел.



След като акустирахме отново на Еминьоню, отворих записките, за да видя на кой автобус да се качим за Миниатюрк. Автобусите за Миниатюрк парк са 47; 47С и 47Е. Почакахме около 20 минути на автогарата. Когато се качихме в автобуса и дадохме парите на шофьора, той първоначално се притесни. Не знам, но нямаше билети, нямаше и такъв, който да взима пари. Каза нещо на някакъв пътник и той му даде акбила си. Шофьора ни чекира с акбила и даде парите на момчето. Останах много учудена, защото не бях подготвена за това.
И тръгнахме ... Не мога с думи да ви опиша, какво е да се возиш в градския транспорт на Истанбул. Още при тръгването, оглушахме от клаксони. Всеки се бута, ядосва, вика, крещи – страшна работа. Когато вече се престроихме на булеварда, започна ралито. Бяхме в потрес и кокалчетата на ръцете ни побеляха от стискане. Този шофьор караше през цялото време с такава скорост, че направо ми идваше да слезна от автобуса. В завоите влизаше с 90 км/ч и ни събра очите. В тунел караше с над 100, а гледахме други автобуси как ни задминават. По тесните улички, които са с огромен наклон правеше уникални маневри. Като слезнахме пред Миниатюрк, направо ни трепереха капачките. Вечерта в хотела, заседнали пак на сладки приказки с Хикмет, разбрахме, че в този мегаполис, няма как да не се придвижваш така, иначе рискуваш да стоиш на едно място.
Ето ни вече пред Миниатюрк – едно от местата, които исках да видя на всяка цена.

  Паркът Миниатюрк е разположен в квартал Сютлютдже на брега на Златния рог. В парка има над 100 миниатюри в мащаб 1:25 на всички известни туристически места или държавни учреждения в Турция. 57 от структурите са от Истанбул, 51 са от Анадола, и 12 са от османските територии, които днес са извън Турция. Допълнително пространство e запазено за потенциални бъдещи модели. Разглеждането на парка доставя много приятни емоции. Могат да се видят макети на двореца Долма бахче, Джамията Султан Ахмет, стадионите Ататюрк и Бешикташ, църквата Света София и много други. Всички макети са изработени с най малките детайли. В паркът дори е пресъздаден трафикът в Истанбул чрез макет на пътищата и мини коли, които се движат по него.
На влизане в парка получавате карта на парка и билет с баркод, защото пред всеки експонат на стойка има четец на баркода. Когато прочете билета ви, машинката заговаря на езика, който сте избрали при влизането си – английски, немски, френски, руски и турски, като дава кратка справка за обекта, пред който се намирате. В парка има и зелен лабиринт, дървен макет на Троянски кон и други забавления, направени единствено и само за деца. В района на парка има още две интересни места, които заслужават вашето внимание – Музея на кристалите, където ще видите някои от известните сгради в Турция, лазерно изгравирани в сърцевината на планински кристали и Музея на (бойната) славата – където подобно е пресъздадена битката при пролива Дарданелите на Чанаккале.
Жегата вече беше страшна. Сигурно около 300 пъти съжалих, че в чуденето си, да взема ли слънцезащитното мляко или да не го взема, в крайна сметка го оставих в хотела. Предусещах, че това ще бъде голяма грешка, още щом свтъпихме на входа на Миниатюрк, както и стана в последствие. В крайна сметка, ние дори и не подозирахме, че в този парк ще се мотаем близо 3 часа, но пък си заслужаваше. И така ... билетите са по 10 лири за възрастни – учудващо малко, на фона на другите забележителности.
Още с влизането и гледката към целия парк, направо те кара да се чувстваш като Гъливер в страната на лилипутите или като Алиса в страната на чудесата. Всички тези миниатюри, изпипани и до най-малкия детайл, така както е в оригинала, предизвикват истинско възхищение и едно такова приказно усещане. Няма как да изброя всички 120 миниатюрни сгради, комплекси, забележителности и съоръжения, които са разположени в Миниатюрк, но най-известните са Света София, Синята джамия, Йеребатан, Дворецът Долмабахче и Топкапъ сарай, Мостът Ататюрк, както и летище Ататюрк, Железопътната гара Хайдарпаша, крепостта Румелихисар и др.


Дворецът "Долмабахче"
Летище "Ататюрк"
Света София, Синята джамия и Хиподрума, на който са 
разположени колоната на Константин, Египетският обелиск, 
Змиевидната колона и фонтанът на Вилхелм II
Султанският дворец "Топкапъ"
Водохранилището "Йеребатан"
Морската гара "Хайдарпаша"
Площад "Таксим"
Кулата "Галата"
Католическата църква "Сан Антонио" на булевард Истиклял
Университет "Галатасарай". Долу в дясно е голямата порта, 
която бях снимала на булевард Истиклял
  На всички обаче, ни направиха впечатление, тълпите от забулени ханъми – от тези, които са като камикадзета, от които се виждат само едни очи и то ако няма мрежа на самия процеп. Миналата година срещахме, но много по-малко. В крайна сметка, като разпитахме, се оказа, че от месец Юни 2011 имало промени във визовия режим за Иран и затова ги виждахме на всяка крачка. Да си призная, беше малко страшничко, но... 

Тази снимка ми е много любима :)
На половината на разходката, седнахме в кафето, защото просто жегата беше непоносима, а и имахме нужда от нещо разхладително и ободряващо. И точно на кафето щях да си изям боя от един доста едър арабин. Очевидно беше, че е с целия харем от 5-6 жени и няколко дечица. Всички жени бяха забулени от – до и някак си ми се прииска да ги снимам. Естествено се правих, че снимам Милена и леееееко мръднах апарата в страни, за да ги снимам. Тя естествено влезе в роля и започна да чупи разни стойки. Да, ама този не знам как, но усети, че снимам тях. Не съм го видяла как е станал от масата си, защото гледах Милена в обектива, но изведнъж Ива започна да вика на някой и тогава чух разгневен мъжки глас. Свалих апарата, а този, още малко да скочи върху мен. Много се уплаших, но след заканите /каквито и да бяха/, си седна на масата. След минути, на съседната маса седнаха мъж, облечен с тениска и бермуди, и забулената му жена. Той отиде до кафето и след малко се върна с 2 сладоледа. Подаде й ги и отиде явно за останалите неща. Жената държеше сладоледите, но не смееше да махне кърпата от лицето си. Сладоледите започнаха да капят, а тя стоеше невъзмутимо, като статуя. Едва, когато мъжът се върна, тя махна "нещото" от лицето си, изяде си сладоледа и пак го сложи. Беше много младо момиче, може би дорине беше пълнолетно. Някак си ми стана жал, въпреки, че за тях така е редно и сигурно гледат с жал на нас...

След като се поразхладихме /до колкото е въможно/, доразгледахме парка и тръгнахме да се прибираме. На спирката попитах едно момче, дали ако хванем друг автобус, ще ни закара до Еминьоню и то каза „Да”. Е, да ама не ...
Закара ни до площад Таксим. Вече ни живи, ни умрели /без мен естествено/, хванахме една маршрутка от Таксим и слезнахме на Аксарай. От там хванахме трамвая, защото бързахме за Капалъчарши /който аз не исках да разглеждам агейн/ и Йеребатан - водохранилището. Естествено, както и предполагах, време за Йеребатан не остана за съжаление.

Моята слабост - шаловете


Това ми прилича на наблюдателница
Тоз турски левент, много държеше да го снимам :)))
 След като се отбихме в хотела, за да оставим някои покупки и да се освежим малко, отидохме да хапнем на любимият ни булевард Шехзадебаши. Естествено, там беше и любимият ни сервитьор, който в последствие ни се разсърди, а ние не разбрахме защо – заради малкия бакшиш или защото сме му оставили бакшиш. Аз лично, после се поитересувах и се оказа, че явно бакшиша е бил малко, но все пак не знаехме, че и в дюнерджийница на улицата, бакшиша трябва да е колкото в ресторант. Както и да е ... Прибрахме се в хотела след известно обикаляне на малките улички около него, в търсене на улично ресторантче, където да ударим по едно вино, но цените ни разколебаха тотално. Не мога да си спомня с точност, но бутилка вино, струваше от порядъка на 50-60 лири и просто решихме, че ще си го спестим. Взехме си бира и безалкохолни и седнахме на стълбите пред хотела, където до среднощ си приказвахме с Хикмет, който пак ни разказваше интересни истории от живота на Истанбул. 
 
Ден 3-ти
Бях си навила часовника за 5:30. Да, правилно го прочетохте. Не можех да си представя, да си тръгна просто ей така от моят любим Истанбул и реших, че до 9:00 часа, когато трябваше да тръгнем за Одрин, има прекалено много време, което ще е грехота да проспя. Станах, измих се и с бодра крачка поех по тихите, току що огряни улички на Лалели. Не се пуснах по булевард Урду, а минах отзад, с идеята да стигна по-бързо до Султанахмет. Таях някаква, макар и малка надежда, че е възможно, Йерабатан да е отворен, но не би. Отваряше в 9:00 и това си е. Беше нереално тихо и пусто за мегаполис, който никога не спи, но определено в Неделя сутрин спеше. Прохладно, приятно и ободряващо – Добро утро - Истанбул! Излезнах на Фармацефтичния университет на площад Баязид и от там поех към Султанахмет. 
Фармацевтичния университет
 Единствените хора, които видях, бяха група младежи, които чакаха трамвая и отиваха на плаж. Разбрах това по плавниците, които се подаваха от раниците им. Неусетно стигнах до Хиподрума. Мястото, където през деня не можеш и игла да хвърлиш, сега беше празно и огряно от първите слънчеви лъчи. Навсякъде беше чисто, но там непрекъснато се чисти. Направих няколко снимки на Синята джамия, окъпана във водните струи на фонтана, постоях съзерцавайки всичката тази красота и поех по обратния път към хотела.
Входът на университета Баязит
на 2 крачки от Хиподрума

Чисти се непрекъснато
Фонтанът на Вилхелм II
Пред Света София тече голям ремонт


Булеварда в посока Еминьоню
Разкошни цветни сгради
Входът на водохранилището Йеребатан
Тази снимка я качвам най-вече заради работното време :)
Ново - колела под наем. Просто прекрасно :)
Египетския обелиск, а зад него, колоната на Константин, която се реставрира
Синята джамия
Една от любимите ми снимки
Света София
 Закусихме, събрахме багажа, взех си довиждане с уютното стайче, направихме няколко снимки с Хикмет и поехме към Одрин.
Това е сладкодумния Хикмет
 Спряхме на една бензиностанция – няма такава жега. Сигурно беше 60’С на сянка. Някакъв ад и кошмар. Едвам се дотътрих до едно сенчесто стъпало и не исках да мръдна от него. Надявах се в Одрин да е малко по-нормално, но не би. Този път по програма посетихме църквата „Св. Константин и Елена”, което беше много хубаво, защото миналия път разгледахме „Св. Георги”. Църквата е много красива, а дворът е най-поддържания двор, който съм виждала. За жалост, жегата не ни позволи да се насладим на тази прекрасна обител.
 Църквата „Св. Св. Константин и Елена“ се издига в квартал „Киришхане”, в югозападната част на Одрин. Построена е през 1869 година със средства на българската общност в града от майстор Константин Казаков (Уста Костадин Казака) от село Булгаркьой. Градежът е започнал на 3 март 1869 година и е завършен на 25 септември същата година, в навечерието на учредяването на Българската екзархия. 

Църквата представлява трикорабна псевдобазилика с разгърната площ от 600 кв. м. Стените са смесена каменно-тухлена зидария, в стила на православната архитектура от онова време. Два реда колони поддържат дървения таван и покрива, а над притвора в западната част са издигнати емпориите на две нива.
След Балканските войни 1912–13 година, заедно с масовото изселване на българите от Югоизточна и Беломорска Тракия, църквата „Св. Св. Константин и Елена“ остава безстопанствена и постепенно започва да се руши. Неколкократно е била обект на иманярски набези, а в края на 80-те години на миналия век е опожарена и разграбена. В последните години, с пропаднал покрив, с напукани и застрашени от срутване стени, църквата „Св. Св. Константин и Елена“ представляваше много тъжна гледка и дори според турското законодателство можеше да загуби статута си като религиозен имот. През 2006 г. със средства от Дирекция "Вероизповедания" на Министерския съвет, остатъците от изгорелия покрив бяха демонтирани, а стените обхванати с метално скеле и опаковани в найлон, за да бъдат предпазени от дъждовете и снеговете.

В началото на 2008 година проектът за реставрация на храма беше одобрен и строителните работи започнаха. По стари снимки и документи, само за шест месеца църквата беше изцяло възстановена в автентичния й вид.  На 14 септември 2008 година - Кръстовден, с тържествена Света литургия Русенският митрополит Неофит освети обновения храм. В церемонията по откриването под Светия престол в олтара беше вграден паметен документ за възстановяването и освещаването на църквата. На новия иконостас, дарение от Министерството на културата, са изографисани 69 икони, възстановени по снимки от 30-те години на миналия век. В лявото крило на църквата е бил погребан митрополит Евстатий Пелагонийски (1832–1888), ръководил Одринската българска епархия от 1885 година до смъртта си. Запазени са непокътнати надгробният камък и паметникът, които сега са поставени до централния вход на храма.
 





Дворът е уникален
 Бързахме да се качим на рейса, който беше единственото спасение от непоносимата жега и се отправихме към джамията Селимие.

В Одрин има много фонтани
А този е с емблематичните плодове - сапуни, с които е известен Одрин
В двора на Семие джамия - майстор на близалки
 За втори път разгледахме уникалното творение на великия архитект Мимар Синан. Тя е просто нещо прекрасно и величествено. Мога да я разглеждам хиляди пъти и няма да ми омръзне. Уникална и неповторима.


Приспособления против гълъби :)





 Директно от двора на джамията слезнахме в покрития базар, за да купим последни подаръчета и сувенири, както и небезизвестните плодове – сапунчета. Купих си и шал, защото тук, за разлика от Истанбул, цените са просто смешни. 



Обядвахме и зачакахме автобуса. Дърво и камък се пукаха от жега, а аз направих най-хубавата си снимка, която още тогава ми стана любима.
 Направих още няколко снимки - на паметника на Мимар Синан, на Селимие и на Общината на Одрин, която беше боядисана в розово и много ме развесели :)




На границата минахме бързо, без никакви проверки, както миналия път. Сещам се за една смешна история – чакайки рейса пред фришопа, забелязахме циганка, която вадеше кутии цигари от стековете, залепваше ги с тиксо и след това ги лепеше около краката и кръста си. Когато приключи и пусна фустите, не се виждаха, но пък ходеше като Робокоп. Контрабандата вървеше с пълна сила, въпреки, че и изискването за 2 кутии цигари на човек, не го одобрявам. Няма и логика, защото във фришопа не продават отделни кутии, а само на стек. Не виждам и какво би станало ако разрешат цял стек. Сякаш от 8 кутии повече ще станеш милионер, ако си решил да ги продаваш. Както и да е. Както писах по-горе, минахме границата доста бързо, но имахме неблагоразумието, да влезнем в тоалетната на българската митница – ГОЛЯМА ГРЕШКА. Никога не правете това, НИКОГА. Бях потресена, погнусена и ужасно ядосана, защото е недопустимо, това НЕЩО, да е първото, което един чужденец вижда, влизайки в България. Пак ще напиша, че сме на светлинни години от комшиите и за съжаление ще останем там още дълго време. Довиждане Турция! Очаквай ни скоро, защото си обещахме през Април да дойдем за Фестивала на Лалето!
П.П. Очаквайте проектът ми "Миниатюрк"!
 
 

Няма коментари:

Публикуване на коментар