петък, 20 април 2012 г.

Истанбул - трети път... за щастие


Като малки, винаги казвахме „ 3 за щастие”. Да, тази пролет, за 3-ти път посетих любимият град, но със сигурност не и за последен, защото иначе не бих била истински щастлива. Разбира се, няма го онзи трепет от първия път, но както става и при хората – първо се влюбват, а когато отмине любовта, остава чистата, истинска обич и привързаност. Точно това чувствам аз, въпреки, че и любовта няма да си отиде. Преди дни чух нещо прекрасно, което споделям на 100%... „Истанбул има много лица и се влюбваш във всяко едно от тях!”. Да, влюбена съм безвъзвратно и завинаги, затова ще се връщам там винаги, когато имам възможност, защото винаги ще ме очакват нови и нови лица, в които да се влюбвам, още и още...
Смело мога да заявя, че мисълта за Истанбул ме излекува, защото една вечер преди заминаването, се разболях и вдигнах висока температура. Толкова бях зле, че не можах да си приготвя и багажа. На следващия ден ми нямаше нищо – толкова силно беше желанието ми да замина, че победи болестта.
Тук искам да благодаря от все сърце на туристическа агенция Лъки Холидейс, без които всичко това, не би било възможно. Вили и Бисер – страхотни сте!
Специални благодарности и на всички момичета, които не спират да пишат в Истанбулската тема на форума www.bg-mamma.com … angelina.bgk, pina, Шебек, Delta, sladka hapka, redemi, Таня67 и още много влюбени в Истанбул.
 Тази година бях сама /в смисъл без мъж/ и бях поела отговорност за още 7 души, които нямаше да се движат с групата от туристическата агенция, а с мен.
Накратко – Петя и мъжът й Кирил, Гери и мъжът й Митко, Ива, Милена и една страшно забавна Таня от Ямбол.

Някак си го приех като бойното ми кръщение, защото освен че трябваше да съставя оптималния маршрут, трябваше и да го изпълня без грешка и не на последно място, на тръгване за България, да не съм изгубила никой по пътя. Задачата ми не беше лесна, защото аз исках да видя нови неща, заедно с някои вече видяни, други бяха за първи път, а трети особено много държаха да посетят големите търговски центрове. Времето е кът – само 2 дни за всичко, затова и маршрута трябваше да бъде максимално удобен, а наред с това да не губим време в лутане, връщане и т.н. В крайна сметка съставих /по мое мнение/ възможно най-добрия – нещо ново, нещо старо, нещо синьо и нещо на заем – ха ха ха, съвсем като на сватба, но не съвсем.
Денят е Четвъртък – 29.03.2012 г. Изходната точка отново е Александър Невски. Хич не обичам нощните преходи, но в 90% от случаите се тръгва така.
Отново екскурзовод е сладуранката Цвети, която разказва толкова омайно, че с часове бих я слушала. Няма да се впускам в подробни обяснения за самото пътуване, защото няма какво толкова да се споделя. Единствено ще спомена дежурната спирка в района на Одрин – комплекс Арсанли. 3-та година наблюдавам как десетки агенции спират там и се изсипват стотици хора, но тоалетните са във все така окаяно състояние. Имайте го предвид. Следващата дежурна спирка е аутлет Peta, който никога не работи, предвид ранния час в който пристигаме, а този път беше и доста ранен, защото почти не сме спирали за разлика от миналата година. За информация – кафето е 3 лири и е подобно на това в Макдоналдс – 3-та цедка с повече вода. По тази причина си взех Редбул, който хем ми спести опашката, хем ми подейства доста по-ободряващо. Около 7:00 часа бяхме в хотела – Сорейа, на две преки от миналогодишния.
Хотел Сорейа
Доста по-малък от Буюк Кебан, направо миниатюрен. Имахме късмет, някои да се уредим със стаи веднага. Взех си душ, драснах по 2 реда в Скайпа, че сме пристигнали благополучно и слезнахме във фоайето, за да се съберем цялата група и да се отправим към първите обекти в маршрута, а именно Хиподрума, Синята джамия, Св. София и Йеребатан. Времето не предвещаваше нищо добро за съжаление, но нямахме избор. Решихме да се разходим пеша до там, въпреки неприятния вятър. На обменното бюро срещу университета, смених лева за лири, като курса беше много изгоден, за разлика от един чейнч, в близост до парка „Гюлхане”, където сменяха лирата за повече от лев.
бул. Орду и любимият трамвай
Същите колони има и в Йеребатан
Истанбул си има и чисто нови, красиви лампи
Всяка такава желязна дантела ме радва
След допитване до Анджи ъфкорс, разбрах, че това е гробище
Истанбулската полиция - почти като нашата :)
Ресторант за диванета :)))

И така леко или яваш яваш, стигнахме до историческия център. Преди да тръгнем по забележителностите, си купих Истанбулкарт, която ни свърши чудесна работа. Първоначално я заредих с 10 лири. Депозита за картата е 7 лири, а когато я върнете, ще получите 6. Аз обаче си я запазих, защото знам, че отново ще се върна. В последствие я ползвахме 3-ма и значително намалихме разходите си за транспорт. При чекиране взимаше по 1,75 лири, а на всяко 3-то по 1.00 лира.
След няколко снимки на фона на Синята джамия се отправихме към Хиподрума.


Видях толкова Иглики, колкото през целия си живот не съм виждала
Цялата група без Митко, който снима
 Няма да пиша в подробности, защото съм го направила още в първият ми пътепис. Само споменавам, че на него се намират фонтанът на Вилхелм II, Египетския обелиск, Змиевидната колона и колоната на Константин.

Основата на Египетския обелиск



Змиевидната колона
Вече нямах търпение да влезнем в джамията, защото започна да вали и да духа страхотно. Просто исках да се приютя някъде, защото освен, че ми беше много студено, бях и недоспала, което беше една доста неприятна комбинация.
За втори път влизах в Синята джамия, но ми беше все така приятно и интересно. Този път обаче не бързахме и успях да й се насладя, както трябва.
  











На излизане, охраната така ме разсмя... Има едно синьо балатумче, на което с картинки е отбелязано да се обуват обувките след него. Никой обаче не го спазва, защото ако се обуваш след него, трябва да ходиш бос по ледения мрамор, а той милия с цяло гърло крещи на развален английски... „Афтър дъ блю, афтър дъ блю!” Като гледа обаче как никой не го слуша, се хвана за главата и си мърмори нещо, от което чух само „Алах, Алах”.
Излизайки, без да се бавим тръгваме към Света София.




Тази година нямахме късмет да се порадваме на красивия площад, защото всичко между нея и Синята джамия е разкопано, а фонтанът е в ремонт.


Опашката беше колосална и поглеждайки отсреща, че пред водохранилището Йеребатан няма никой, решихме да я оставим за по-късно. Както и в джамията, така и тук, единствените, които влезнахме, бяхме аз Петя и мъжът й Кирчо, на които страшно благодаря. Ако не бяха те, щях да бъда много самотна из историческите обекти, защото останалата част от групата, нямаха никакво желание да се включат. И така, тази малка бяла къщичка  срещу базиликата Света София, криеше под себе си нещо уникално и невероятно. Не съм си представяла, че водохранилището всъщност е толкова огромно и толкова красиво. Сякаш си в някоя приказка и слизаш в подземния свят или, както често пишат – на долната земя. 

Тази снимка е миналогодишна, затова е слънчева













Йеребетан сарнъджъ (на турски: Yerebatan Sarnıcı), или Цистерна на базиликата, е най-голямото и добре запазено покрито водохранилище за питейна вода в Истанбул измежду открити до няколкостотин в града, приличащо на дворец. Едно от имената, с което цистерните се назовават е "Потъналият палат". Тук се съхранявал резерв от питейна вода за в случай на засушаване или обсада на града. Водата по акведукти е доставяна от извори в Белградската гора, намираща се на 19 км северно. Именно фактът, че Константинопол в Древността получавал и съхранявал запаси от питейна вода, го е направил толкова трудно превземаем. Резервоарът е разположен в историческия център на града, в района Султанахмет срещу катедралата „Св. София“. Самото название на резервоара „Цистерна на базиликата” означава водохранилище на храма „Св. София”, доколкото разположеният до него едноименен храм по конструкция е именно базилика. Това е едно великолепно творение на Древността, което се е запазило почти непокътнато до днес. То е построено от император Юстиниян 532-542 г. По онова време в Константинопол е имало около шестдесет цистерни. Водохранилището е ок. 140м дълго, ок. 70м широко, има 336 колони, подредени в 12 редици по 28 колони, с височина 8м, покрити предимно с коринтски капители. Цистерните побират 80 000 м3 вода. Интересно е, че тук е запазен единственият оригинал, оцелял до момента на Горгоната Медуза. Едната глава на Медуза е положена настрани, а другата е наобратно. Все още не е известно дали умишлено са поставени така. Предполага се, че главите са донесени от по-стара римска сграда. Служат като цокъл за колоните. Има много добра циркулация на въздуха и независимо, че се намира под земята, въздухът е изключителнос свеж и чист. В "Йеребатан сарнъджъ" има и кладенец на желанията, в който според поверието ако хвърлиш монета и си пожалаеш нещо, то непременно ще се сбъдне. Цистерните са реставрирани многократно: 1723 г. при султан Ахмед III и при султан Абдулхамид II. През по-късно време осем повредени колони са били заздравени с бетон. През 1985 г. цистерните са почистени, като са отстранени около 50 000 тона тиня и е построена пътека за посетителите. Тук през лятото се провеждат незабравими концерти. Една от сцените на филма за Джеймс Бонд "От Русия с любов" /1963 г./ е снимана в "Потъналия дворец".
Входът на "Йеребетан сарнъджъ" е 10 турски лири, които се равняват приблизително на 8 лв. Няма почивен ден, а работното време е от 09:00 до 18:00 часа.
Бях запленена. Нарочно вървях бавно, защото не исках да си тръгвам. Това е място, което непременно трябва да се види. Разбира се, пред кладенеца на желанията, си намислих нещо и хвърлих поне 5 монети, за да е сигурно, че ще се сбъдне :)
Излезнахме на съвсем друго място – по булеварда с трамвая, посока Еминьоню. Върнахме се да вземем останалите от групата, които чинно ни чакаха на входа. След няколко минутна дилема, на къде да се отправим, решихме, че вече сме достатъчно огладняли и е време за обяд. Естествено, обяда беше планиран да се състои в ресторант „Ортаклар” по препоръка на Ангелина, която е виден пътешественик и един от пътеводителите ми, в Истанбулската тема на форума в бг мамма.






Той се намира между Синята джамия и бул. Орду. Вървите по Хиподрума и като стигнете голямата бяла сграда в краят му, тръгвате на дясно по улицата. Ще се ориентирате по красивият птичи хотел, който се намира в началото на улицата. Върви се около 300 метра, само направо, а ресторанта е разположен на ъгъла и се вижда отдалеч. Срещу едната му страна има малка градинка с фонтани и чудни окастрени дървета.









Качихме се на втория етаж, а персоналът беше много любезен. Донесоха първо питките печени на жар и люта разядка – подарък от заведението. Няма да отбелязвам, как с тях почти се наядохме. По препоръка на Петя, си поръчах Искендер кебап и Лахмаджун. И двете неща са страшна вкусотия, но до ден днешен се чудя, как успях да погълна всичкото това ядене. Таня – шопинг чудото на Ямбол, пък си поръча Кюнефе, та и това видях, какво екадаиф, но не като този, който ние сме свикнали да ядем. Изобщо страшно съм доволна от този ресторант, в който хем е евтино, хем готвят страшно вкусно и горещо благодаря на Ангелина. Само за информация искам да спомена, че Искендер-а, който тук струва 10 лири, само 200 метра по-надолу към площад Султанахмет, вече става 25 лири. Така доволно преяли се заклатушкахме пеша към Египетския пазар, като Света София я оставихме за на връщане, защото опашката беше все така грандиозна. Обичам трамвайната улица до Еминьоню и винаги предпочитам да я минавам пеша, защото е доста колоритна.
















 „Високата порта”, която е от историческа важност, а сега вход към парка Гюлхане, който в миналото е бил част от султанския сарай Топкапъ, примамливо ме приканваше да влезна, но оставих това мероприятие за по-слънчеви дни.


Терминът „Висока порта“ произлиза от вратата към седалището на Великия везир в двореца Топкапъ, където султанът приемал чуждите посланици. По-късно започва да означава външното министерство, а днес - офиса на валията на вилаета Истанбул. Толкова интересни неща срещаме по пътя си, че се чудиш, кое по-напред да снимаш или да гледаш. Сега се сещам, че някой преди време спомена нещо много вярно – ако тръгнеш из Истанбул без фотоапарат, ще видиш 2 пъти повече неща за същото това време.









Пред Египетския пазар решихме да се разделим, защото нямаше смисъл да се бутаме всички заедно в навалицата. Уговорихме си среща след час на входа и поехме из дебрите на подправките и целия пъстър хаос. Този пазар е почти като Капалъ чаршъ, но разбира се е много по-малък от него. Лично на мен, много повече ми харесва.
Spice Bazaar, (турски: "Mısır Çarşısı", или египетски пазар) в Истанбул, Турция е един от най-големите базари в града. Намира се във Фатих, в квартал Еминюню и е вторият по големина търговски комплекс след Капалъ чарши.
Получава своето име ("египетски базар", турски: Mısır Çarşısı), защото е построен с приходи от Египет. Базарът е бил (и все още е) център за търговия с подправки в Истанбул. Самата сграда е част от  Йени джамия, както и наемите от магазините са предназначени, за поддръжката на джамията









Изключително бях доволна от разходката из този колоритен пазар. Купих малка мелничка и бял пипер за мъжът ми /отдавна искаше/, а за мен си купих цяла връзка натурална канела за 1.00 лира.


После заедно с Петя и Кирчо седнахме в едно заведение, вътре в самия базар, но на втория етаж и наблюдавахме потокът от хора, който пъплеше като мравуняк.


Само за информация, чаша бира в това заведение беше 12 лири. Точно се гласяхме да ставаме, защото часът на срещата наближаваше, на вън се изсипа страшен порой и решихме, че няма смисъл да бързаме.        
Тръгнахме когато намаля. Събрахме се групата и се отправихме към трамвая за Света София. Всички бяха много доволни от пазара, но и доста измръзнали. Затова и се отказаха от посещението на Света София. Отново само тримата се запътихме към нея, като се надявахме опашките да са намаляли и „О, чудо”... Нямаше жив човек пред базиликата заради дъжда. На бегом влезнахме, защото дъждът пак се усили. Тук е мястото да кажа, че повече никога, никога, никога, няма да дойда в Истанбул по това време на годината. Предпочитам най-големите жеги, пред този студ и дъжд, който брахме тази година.
Влизайки в базиликата, разбрахме, че си има стриктен маршрут, който дава възможност да обиколиш всичко поетапно, а не да се луташ назад напред. Първото нещо, което ме впечатли бяха огромните мраморни плочи на пода, а след това и грандиозните порти/врати, дебели по една педя и високи, може би 3-4 метра. Заискачвахме се по един стръмен калдъръм, който заместваше стълбите. Не знам колко етажа изкачихме, но накрая се озовахме на място, от където се разкриваше цялата прелест на Света София. Просто затаяваш дъх пред грандиозното съоръжение и самата мисъл, че е строена преди стотици години, когато не е имало никакви машини, те кара да благоговееш пред създателите й.

























„Света София“ (на гръцки: γία Σοφία; на латински: Sancta Sophia; на турски: Aya Sofya) е монументална обществена сграда в Истанбул, Турция, превърната днес в музей. Тя е служила дълго време за християнска катедрала, а по-късно за една от главните джамии на Константинопол.
Първоначално построена през 360 г., църквата е разрушавана на 2 пъти при обществени безредици, като съвременната сграда е построена през 532-537 г. при император Юстиниан I.
Впечатляващо инженерно постижение за времето си, „Света София“ в продължение на хилядолетие, до построяването на Севилската катедрала през 1520 г., е най-голямата църква в света.Църквата „Света София“ е осветена за пръв път през 360 г. като катедрален храм на Константинополската патриаршия.След падането на Константинопол под османска власт през 1453 г. „Света София“ е превърната в джамия. Въпреки че обикновено е наричана просто „Света София“, църквата не е посветена на римската мъченица София, а на светата Премъдрост Божия. По тази причина, храмовият празник на църквата е на 25 декември, годишнината от въплъщението на Премъдростта Божия в тялото на Христос. Първата църква на мястото на днешната „Света София“ е осветена на 15 февруари 360 г. от император Констанций II и по онова време е известна като Голямата църква (Μεγάλη κκλησία). Опожарена е по време на бунтовете в Константинопол, които започнали след като императрица Елия Евдоксия прогонва от града патриарх Йоан Златоуст на 20 юни 404 година.Втората църква е разрушена по време на потушеното от Юстиниан I въстание Ника през 532 г. Още през 532 г. започва строежът на новата църква, която има нова архитектура. За главни архитекти са избрани Исидор от Милет и Антимий от Трал, известни по онова време теоретици в архитектурата и математиката. Императорът им поставя много амбициозна задача, да се създаде най-големия и велик храм в историята. За целта не са пестени никакви средства и църквата е завършена в изключително кратък период от 5 години,  под зоркия контрол на самия Юстиниан. Използвани са ценни материали от територията на цялата империя. Цялата вътрешност на църквата е облицована със златни мозайки и скъпи видове мрамор. Много от мраморните колони са докарани от стари езически храмове от антични градове в Мала Азия. Строежът ѝ изпразва имперската хазна. При осветяването на църквата на 27 декември 537 г. Юстиниан изрича думите „Соломоне, аз те надминах!“, имайки предвид Храма на Соломон в Йерусалим. В продължение на почти 1000 год. „Св. София“ е най-голямата църква в света и все още е четвъртата по площ в света. След превръщането ѝ в джамия през 1453 г. във вътрешността са направени малки промени, поетапно са построени и 4 минарета в ъглите ѝ, а през 16 в. османският архитект Синан достроява странични подпори, които подобряват стабилността на постройката. В средата на 19 в. на швейцарците братя Фосати е възложено да реставрират и ремонтират джамията. В този период е достроен минбар и са окачени кръглите дървени панели с имената на пророка Мохамед и първите халифи. Счита се, че този ремонт е унищожил напълно много от старите византийски мозайки, които до този момент са били просто замазани с хоросан.През 1934 г. Мустафа Кемал Ататюрк обявява сградата за музей. Доста от съществуващите мозайки са разкрити наново, но са запазени и ислямските промени. В днешни дни храмът е музей и се посещава от туристи от целия свят.Много от джамиите в Истанбул и цялата Османска империя, построени от Синан и негови ученици, следват основния план на „Св. София“ - Султан Ахмед джамия (Синята джамия), Сюлейман джамия, Селимие джамия в Одрин и др.
Не искам да си спомням, въпреки всичката красота, която видях тук, колко бях измръзнала, защото преди да влезнем, добре ме наваля, а в самата Света София беше много студено. На прибежки отидохме до спирката на трамвая и след минути вече бяхме в хотела. В такива моменти, блягославям този, който е открил топлата вода и я е пуснал по чешмите. Напарих се едно хубаво и седнах на компютъра да източа снимките, защото нямах търпение да ги видя. Към 20:30 отидохме да вечеряме в ресторант Gulen срещу джамията Шехзаде.
Имайте предвид, че винаги носят едни разкошни питки, преди да сте поръчали, каквото и да е. Има опасност да се наядете с тях преди да са ви донесли вечерята – толкова са вкусни. Аз си поръчах любимия турски дюнер, а приятелите ми си поръчаха риба, от която останаха очаровани. По препоръка на Ангелина, си поръчах десерта Казан диби и бях приятно изненадана от тази уникална турска вкусотия. 

Това е моят турски приятел, сервитьор в Gulen - Джанъм
Напомняше ми нещо много вкусно от детството, но така и не можах да определя, какво точно. След спор с Петя, която твърдеше, че съдържа пилешко месо, извиках моя приятел „Джанъм” /сервитьорът, който ме нарича така всеки път щом ме види/ и попитах и него. Той потвърди, че съдържа пилешко месо на конци, но аз така и не можах да открия. Така доволно преяли се прибрахме в хотела към 23:00 часа. Взех един душ, хвърлих едно око на фейса и на Истанбулската тема в бг-мамма, източих малко снимки, защото нямах търпение да ги видя и щом помирисах възглавницата се пренесох в страната на Мойсей.
Събудих се с едно приятно чувство – бях в Истанбул и денят беше пред мен. Надникнах през прозореца и ми стана още по-приятно – беше слънчево, а Мраморно море синееше в далечината, чайките огласяха притихналия град, а аз нямах търпение да тръгна по още сънените му улици.
Групата се събра на закуска, за ‘найсти път преговорих маршрута и с бодра крачка поехме към Аксарай.


На самото кръстовище презаредихме всички Истанбулкарти и се отправихме към автобусната спирка. Трябваше ни автобус до площад Таксим, но всъщност 90% от автобусите бяха за там. За информация ще спомена, че трябва да гледате 2 неща ако пътувате към Таксим – след номера да има „Т” или над предното стъкло да пише TAKSIM.
Късметът беше на наша страна, защото пътувахме с двуетажен автобус, който имаше масички между седалките и сервираха чай и кафе. Забележете – това не беше някакъв панорамен автобус, а такъв от градския транспорт. Не се размина без снимки, а и както е казал Мечо Пух „Колкото повече – толкова повече!”.









Петя беше много по-наблюдателна от мен и ме попита, коя е църквата, която се вижда от Таксим. Чак сега се загледах, че действително има църква и то не малка. Вечерта попитахме нашият пътеводител Ангелина и тя не се забави с отговора – гръцката църква Света Троица. Следващия път ще я включа в маршрута.




На ред беше метрото към квартал Левент. Слезнахме и като видях за какви мащаби на метро иде реч си казах „И ние си мислим, че имаме метро в София? Ха ха ха”. Поне 100 метра се върви или пък се пътува по подвижен тротоар, за да се слезе във второто подземно ниво към метрото. Бях изумена от техниката. Разбира се, преди това попитах за всеки случай, на къде да поемем, защото имаше голяма вероятност да хванем грешното метро. Може би няма нужда да отбелязвам, колко приветливи и отзивчиви са всички, и как с усмивка обясняват къде, какво и колко.

След минути слезнахме на 4.Levent или 5-та спирка от Таксим. Излизайки от метрото, попадаш в съвсем друг Истанбул – този на бизнеса и небостъргачите.


  

Тръгнахме на дясно по булеварда и след стотина метра, над нас се извиси величествения Сапфир. Толкова е висок, че вдигайки глава за да го видя ми паднаха очилата. Наистина, в този момент усетих, какво изпитват хората в мегаполисите, заставайки до небостъргач. Чувството е такова, че сякаш си една прашинка. Вече нямах търпение да се качим на така чаканата панорамна тераса.

 
При влизането, целия багаж минава на скенер. Сигурността в големите търговски центрове и музеите е закон, а и е наложителна, предвид зачестилите атентати. Тук искам да вмъкна и това, защо няма кошчета за боклук по улиците на града. Точно заради сигурността, което ме подсеща да се замисля, че никъде не видях контейнер за боклук и ми е интересно да разбера, как се осъществява сметосъбирането в града.
Веднага на информацията попитах за „Сеир тераси” и момчето ми каза да следваме стрелките на пода. Следвахме ги и се озовахме пред касата. Билетът само за терасата е 15TL, а комбинирания билет за тераса + 4D разходка с въртолет е 25TL. Горещо препоръчвам да си вземете комбиниран билет, защото виртуалната разходка е вълшебна и си струва всяка лира. Филмчето е около 10 минути, но изживяването е уникално. Асансьорът е с пиколо, който ви отвежда директно на 55-ия етаж. Предупреждавам, че изкачвайки се, което е доста бързо, ушите заглъхват още на 20-ия етаж, но горе всичко си идва на мястото. Излизайки на терасата, дъхът ми спря. За първи път в живота ми виждах подобна гледка. Беше вълшебно. Истанбул, като на длан – величествен и в същото време миниатюрен. Съжалявам, но няма как да го опиша с думи. Това трябва да се изживее. Може би съм смешна отстрани за тези, които са имали възможност, да се качват на такива сгради не веднъж, но за мен това беше празник за сетивата. Никоя дреха, никой сувенир, никоя храна или каквото и да е, не би могло да замени тази красота, която видях със собствените си очи. Дори и нищо повече да не видех от Истанбул в този ден, тази гледка ми стигаше. Щастлива и доволна съм, че си я подарих.













 

След няколко десетки снимки, седнахме да изпием по едно кафе, защото усещането да си на кафе на покрива на света е нещо изключително. Поръчахме си турско кафе, а ни донесоха цял поднос – кафе, сок от нар, вода с нар и една курабийка. Беше вълшебно и си обещах, че всеки път, когато съм в Истанбул, ще си пия кафето на тази тераса. За съжаление другата тераса не работеше и я отвориха, когато си тръгвахме, а в еуфорията си от гледката и виртуалната разходка, забравих да попитам за горната тераса, която е отворена, в смисъл без предпазни стъкла и със сигурност, снимките щяха да са в пъти по-добри.


   
Искам да кажа и няколко думи за разходката с въртолета – направено е така, че сякаш вие сте във въртолета, с всички усещания, виражи, пръски от вода при кацане и всякакви други ефекти. Обикалят се най-значимите исторически обекти в Истанбул, като въртолета влиза вътре в тях – Синята джамия, Света София, Йеребатан, Топкапъ, летите между танцуващи дервиши, спускате се по Босфора, минавате край кулата на Девицата, над моста Ататюрк и кулата Галата. Невероятно, страхотно, уникално преживяване, а музиката е просто размазваща. Признавам си, че на 2 пъти се разплаках – толкова е въздействащо.



Така опиянени и разтърсени се запътихме към търговския център Каньон, който е на пешеходно разстояние от Сапфир /около 300 метра/. По принцип не бих гледала търговски центрове, но този има уникална архитектура и понеже е в голяма близост до предишния обект, реших, че е хубаво да се види. Не сбърках – уникален е. Още като го гледах на снимки ми приличаше на космически кораб, но сега го асоциирах и със „Звездата на смъртта” от „Междузвездни войни” и имах усещането, че ще чуя хриптящото дишане на Дарт Вейдър. И тук имаше проверка със скенер.





Още на входа, вниманието ми беше привлечено от разкошен цветарски магазин, а цветята бяха сякаш специална селекция. Толкова хубави цветя, рядко съм виждала. 







Бях дала 1 час за разглеждане и тръгнахме из етажите на този полу отткрит, полузакрит търговски център. Магазините не ми правиха впечатление, освен уникално аранжираните витрини, невероятния стил на подреждане на стоките и отношението към клиента във всеки детайл. Неща, които у нас откровено липсваха. Като се започне от усмивките, с които те посрещат във всеки един магазин, специалната детска вратичка в детския магазин, шаловете на всеки стол в заведенията, с които можеш да се загърнеш ако ти е студено и печките, които правят лято посред зима. Всяко нещо е направено с умисъл и с комплимент към Негово Величество – Клиентът с главно К. В Истанбул не съжалявам за нито една похарчена лира, независимо дали е за музей, храна, транспорт или пък сувенир, защото търговците правят така, че да си похарчиш парите с кеф.





Време е да се върнем отново на пл. Таксим, защото Френската улица ни очаква. Направихме грешка, че излезнахме от Каньон. Много добре знаех, че от него, директно се слиза в Метрото, но въпреки това излезнахме и се наложи да пресечем, за да слезнем в него.
От Таксим поехме по Истиклял. Обичам я тази улица, защото на нея се срещат стилове, епохи и култури. Цветно, уханно и красиво. Мога да се разхождам с часове, да се вглеждам във всеки детайл на сградите, в лицата на минувачите, във витрините, в безистените и в кафетата. Жалко, че все бързаме, да не изпуснем това или онова. И този път бяхме притиснати от времето, защото се притеснявахме да не затворят Долмабахче.







Завихме покрай университета Галатасарай, като следвах указанията на Ангелина. Не видяхме трансперанта „30 чорби”, но се ориентирах безпогрешно.


Едва след като стигнахме нещо подобно на кръстовище, попитах един готин млад господин, на къде е Френската улица, а той на перфектен английски ми обясни точно къде е. На малкото кръстовище се завива на ляво и първата пряка в дясно е Френч сокак. Ще я познаете по арката от цветя и голямото лилаво Лале, което в последствие разбрах, че е мобилно и е напълно възможно, следващия път да не е там, но още щом надникнете, веднага ще я познаете.


Толкова пъстра, колоритна и уникална е тя, а терасите с меките диванчета я правят така примамлива. Обещавам си следващия път да поостанем и да се отпуснем на тези диванчета с чаша ароматно турско кафе и да послушаме живата музика, която беше великолепна, в изпълнение на един талантлив младеж.
   





След края на улицата, извадих картата, за да съм сигурна, че ще излезнем на крайбрежния булевард от където ще хванем трамвая за 2 спирки до Кабаташ.
Тръгнахме на дясно и след минута излезнахме на по-широка улица, която се казва Bogazkesen C, в края на която е спирка Tophane.






Хубаво щеше да е, ако можехме да повървим пеша до Долмабахче, но времето ни притискаше все повече. Слизайки на Кабаташ, за пореден път бях очарована от красотата на Босфора. Не се сдържах и изтичах до кея. Толкова много красота и аз бях в нея. Искаше ми се да остана там, да съзерцавам, да се наслаждавам, вятърът да гали косите ми, а мирисът на море да изпълва гърдите ми... Извинявам се за лиричното отклонение, но то излиза изпод пръстите ми, само като се сещам за всичко това.






Ето ни пред уникалния дантелен дворец  Долмабахче. Взирам се в тази каменна дантела и не проумявам, как всичко това е създадено от човешка ръка и то преди толкова години, когато техниката е била примитивна. Поклон пред създателите му. Нито за миг не съжалих за 30-те лири, които оставих на касата. Всъщност, както писах и по-рано, аз не съжалявам за нито една похарчена лира там. За информация на всички ще кажа нещо много важно – ако се класирате за последната обиколка на двореца, която е в 16:00 часа, не си взимайте комбиниран билет, който включва и Харема. Беше ни обяснено, че в последната обиколка няма време за него и учтиво ни поканиха на следващия ден за да го разгледаме. Добре, че си бяхме взели билети само за основния тур, защото нямаше никакъв начин да се върнем на следващия ден, предвид ранното ни отпътуване от Истанбул.




  
Първото, което видяхме в двора беше фонтана с лебедите и най-накрая видях прекрасни цъфнали Лалета. Странни дървета имаше около този фонтан и не разбрах, какви са всъщност, но нямаха нито листа, нито цвят – само клони, но бяха живи и много красиви. И странни риби плуваха – огромни и оранжеви.
Имаше опашка при влизането в двореца и екскурзоводът обяви, че ще има 2 групи – на турски и на английски език и в зависимост от това, ние трябваше да се подредим с групата на съответния предпочитан език. Екскурзоводът беше много симпатичен и говореше английски с много сладък акцент. Жалко, че не беше позволено да се снима изобщо, иначе щях и него да го снимам. Толкова интересно разказваше, че слушах и гледах, като омагьосана. Срам, не срам ще си призная, че почти нищо от това, което разказа не ми остана в главата, защото не знаех на кой свят съм от щастие.
Няма да разказвам с подробности за двореца, защото историческите факти съм ги описала в първият ми пътепис, нищо, че тогава не стигнахме до него, но това, което сега видях с очите си, не бих могла да опиша. Мащабите, пищността, инкрустациите, невероятните мебели, часовници, сервизи и прибори, свещници и вази, рисуваните тавани и скритите прозорци, полилеите и кристалните парапети, орнаментите и изобщо цялото обзавеждане е уникално, въпреки всичката тази помпозност.


  














  
В двора снимах, снимах – исках да запазя всичко, което виждам и чувствам.
Тръгвайки си, набитото ми око съзря нещо ценно в тревата, точно до красивия фонтан отпред. Наведох се и протягайки ръка видях, че са 2 странно сплескани луковици. Без да се замисля ги сложих в джоба, като изобщо не помислих за последствията и главоболията, които биха ми навлекли. За радост, късметът беше на моя страна и никой не забеляза нищо. Луковиците вече са посадени и с нетърпение чакам да видя какво ще се покаже. Както се майтапя, дано да не е някой Султански бурен.
Щастливи, доволни, погълнали огромно количество духовна храна се отправихме към Еминьоню, където щяхме да направим късна закуска с любимите балък екмеци и след това да се отправим към Пиер Лоти.
Там, на Еминьоню беше станал митинг. Имах чувството, че целия град си прави среща на това място. Всеки взимаше от рибните сандвичи и чашките с туршия, и сядаше на бордюрите.


  
Отново групата ни се раздели и аз, Петя и Кирчо тръгнахме към автогарата. Направих последна сметка на транспорта, който се очертаваше до края на вечерта, заредихме още малко парички и се заехме да търсим автобусите за Пиер Лоти. За съжаление не снимах опашките от чакащи за автобусите на всяка спирка. Тази с номер 99 беше сякаш с най-малка опашка и се наредихме на нея. Заговорихме се и едно момиче пред нас ни посочи автобус, който тръгваше след минута и нямаше хора, като ни каза, че и той стига до Пиер Лоти. Качихме се на 99А и започна нашето пътуване по крайбрежието на Златния рог. По пътя видяхме желязната църква Св. Стефан, която беше в ремонт. Снимах и античните останки от крепостта Йедикуле. Усмихваха ме цветните мозайки по цялата улица. Надничах измежду хората, за да зърна и Златния рог. Много интересен маршрут. 



  


В един момент завихме на ляво и след няколко спирки, момичето, което попитахме в рейса за самата спирка ни каза да слизаме. Слезнахме, но сякаш бяхме в краен турски квартал. Дори не знаех на къде да тръгнем. Спрях 2 момчета и ги попитах на къде да вървим за Пиер Лоти. Едното ни попита от къде сме и като му казах, че сме от България, заговори на чист български. Стана ми едно хубаво и много се зарадвах. Другото момче си беше местен, но и двамата се върнаха с нас, за да ни покажат как да излезнем на джамията Еюп и от там на къде е кафето.
Сега да поясня – слезнахме на спирка Шах Султан, след спирката има нещо като паркинг. Минава се през него и се влиза в малка уличка, по която се завива на дясно, а после на ляво. Има една ламаринена къща на тази уличка, която може да служи за ориентир. Уличката излиза на нещо като пазар с много магазини и след тях се излиза на площада пред джамията Еюп. В ляво от джамията има табела за Пиер Лоти. Ние първо се разходихме около джамията и после се върнахме към кафето. Искахме да се качим с лифта, но не сме догледали стрелките и се качихме през гробището. Всъщност така стана по-добре, защото всичката поета храна имаше нужда от раздвижване. 


  
Гледката от Пиер Лоти е величествена, а и улучихме възможно най-хубавото време, защото се насладихме на залеза, който галеше Златния рог, а после и на нощен Истанбул. Кафето тук е 4,50TL и носят само кафе, което е полу разлято. Направих аналогия с това, което получихме на терасата в Сапфир, а то също струваше 4,50TL. Здраве да е – вече ми беше все едно дали е 4 или 14 лири. Бях толкова доволна и изпълнена с емоции, че просто исках да остана там завинаги.







На връщане слезнахме с лифта, разходихме се до следващата спирка и хванахме автобуса за Еминьоню. По едно време докато пътувахме, Кирчо се развика „Юле, Юле, снимат филм.” Наистина снимаха филм на крайбрежния булевард. Минах тичешком през целия рейс и се загледах през задното стъкло. На връщане, хората ме гледаха странно, но изобщо не ме интересуваше. Така ми се искаше да слезна на следващата спирка, но никой не ми се подведе по акъла, а сама, в този късен час, защото беше към 22:00, не ми се оставаше.
Вероятността, да попаднеш на снимки в Истанбул е толкова малка, колкото да срещнеш Каванч Татлату или Енгин Акюрек в някое кафе, а аз пропилях този шанс само, заради някакъв си страх. Още ме е яд и ще ме държи доста дълго време.


От Еминьоню си купихме шалове, които бяха на смешни цени, но който знае за амбулантните търговци, знае и какви ценни находки се намират нощем.



Завършихме прекрасния ден в любимият ми ресторант Gulen при моя приятел „Джанъм”. Пак ядох Казан диби, пак споменах с добро Ангелина и пак не исках да си тръгвам, но всяко хубаво нещо е кратко и отминава докато се обърнеш.
Въпреки всичко, дори за малкото време, което имахме и този път видяхме максимума. Програмата ми беше изпълнена на 90%, като единственото нещо, което не посетихме беше Емиргян парк, но нямаше смисъл, защото Лалетата бяха все още на листа, а и времето беше лошо. Трябваше да се сбогувам с Истанбул, а не исках, затова  този път не станах рано, за да се разходя по тихите неделни улици, а и валеше дъжд, който олицетворяваше настроението ми.
Довиждане Истанбул! До скоро!




П.П. Използвала съм информация от интернет и снимки, правени от всички в групата.

Няма коментари:

Публикуване на коментар